Значи – Правило номер едно – шефовете са тъпанари!   Казвам го на майтап, защото и аз през бурната ми кариера съм била шеф през повечето време – вярно – middle level manager – ама пак шеф. И съм била отговорна за всички останали тъпанари под моето шефство. Интересното е, че за пръв път станах шеф на 23 години – около 6 месеца след като си завърших висшето, се оказах горда шефка на отдел от 14 души – все жени, при това всичките по-възрастни от мен. Голям зор, защото на тях основната им грижа беше да ми се строят сутрин в редица и да ме питат коя, за какво и за колко време иска да отсъства през деня – то прегледи, болни деца, стари майки и т.н., знам го целия репертоар. Това ни беше вместо утринна гимнастика. В интерес на истината, въпреки откровената ми младост, бях успяла да ги респектирам дотолкова, че сутрин като влезех е офиса моментално се разбягваха като пилци по задачи и не злоупотребяваха с излизанията. И така си действахме мирно и кротко в повечето случаи, докато аз не реших, че трябва да си търся друго поприще за изява и подадох индикации за напускане. Всички ме убеждаваха, че баш шефът няма да ме пусне току-тъй, но аз го изработих на вълната, че съм млад специалист, търсещ реализация – ами, нормално е – още си бях на 23! И той къде да ходи – пусна ме без проблеми. И тогава се случи нещо, което ще го помня цял живот, защото ми е много мило, пък и за пръв път ми се случи и изобщо не го очаквах.   Първо малко отклонение, за да има съспенс: Бях много щастлива от това стечение на обстоятелствата и напусках в състояние на пълна еуфория. Даже не ми се ще да ви занимавам със служебните проблеми и как стигнах до Централно Следствено заради повдигнато някакво безумно дело по “качество на продукцията”, прекратено естествено поради пълен идиотизъм. Но пък ми остана незабравимият спомен, как като влезеш в Централния Софийски затвор, дори като свидетел, след като хлопне тежката врата зад гърба ти, се чувстваш едва ли не като обвиняем. В чакалнята видях хора, които действително са преседели там – шест месеца, както казаха. Изглеждаха като живи мъртъвци – бледа, чак сива кожа и бавни реакции. Бяха подсъдими по някакво дело за корупция във ВУЗ, сещате се каква смешка ще да е било, но някой е трябвало да си го отнесе. И естествено дребните рибоци са си го отнесли, както се полага.   Доста странно се почувствах при следователя, давах някакви показания, свързани с пълни глупотевини, обяснявахме се, изяснявахме се и прочее безумия. Приключихме с показанията в един момент, чинно ги подписах, разделихме се по живо, по здраво и повече не се видяхме, слава богу! След това не ме и потърсиха, защото цялата работа си беше пълна тъпня, но им нашибаха глоби на разни люде, които се опитваха да играят по тъча, но това е друга тема.   Даа, сега да се върна на щастливия момент – когато вече официално напусках и си направихме прощално парти, както се полага, моите мацки са разплакаха, повечето от сърце, а останалите заразени от общото настроение – ей така за спорта, да не се цепят от колектива. Второто ми беше по-странно, защото нищо вече не им зависеше от мен и защо да се зорят да реват? Още повече, че моят приемник – вярно мъж – си беше добра душа и мека Мария и нямаха поводи за притеснение. Но наистина този спомен за плачещите заради раздялата ни души ми е много скъп – може би защото много се изненадах или може би, защото бях прекалено млада, за да го оценя точно в онзи момент.   После вече се занимавах със съвсем други неща, завърших още образования – след това бях търговски директор в чуждестранни фирми и разни други подобни, пак отговарях за хора, но май повече не съм ги виждала да плачат като си тръгвам.   И сега си стигам до темата – Правило 2 – не може да си шеф, ако не те бива за такъв!   В следващите години се сблъсках с много шефове от всякакъв калибър и за тяхна чест държа да отбележа, че не съм имала скапан шеф до днешния момент. Може би защото винаги съм работила пряко с топ-мениджмънта и там действително, поне от моя опит, са били читави хората. Никакви проблеми не съм имала с тях. Има задачи, параметри, срокове - решаваме ги в оперативен порядък и всички сме хепи!   Но понеже напоследък си имам шефка-парашутистка, дето само знае да се натяга и не знае откъде точно се е приземила, и си имам маса проблеми, затова седнах да го напиша това. Не е възможно човек, кацнал от Марс, или от някъде другаде, да се пъне да шефства, без да разбира за какво става дума и без да си получи заслуженото. В нашия случай и това ще стане, само е въпрос на време.   И между другото – съвсем случайно срещнах шефа на IT – отдела от предишната ми работа, който е чужденец. Поразговорихме се и понеже той е наистина много готин във всяко отношение му казах “Твоите хора, много те харесват!” - знам го, защото са ми го казвали .  Той се усмихна сладко и каза: “Хората те уважават, ако и ти ги уважаваш!”

аз от известно време замислям атентат срещу шефката, ама между нас да си остане;)

Съгласен съм с всяка една буква от това шефско изказване... та дори и със запетайката, много на място поставена пред задължителното условие за спечелване на уважението.

@Chochy - не се замисляй много, а действай! :)

@Anlov - въпросният човек се изказа така, защото действително е на много високо ниво - и професионално, и интелектуално. Грижеше се за хората си, направи им конкурентни заплатите, даже понаучи български и като ме видеше се усмихва и "Здрасти!" А е някъде около трийсетина годишен и доста високо се е издигнал, сигурно и още по-виско ще иде. Много ще се радвам, защото има акъл в главата и каквото и да постигне, ще го е заслужил.

Трудно, няма как да вкарам права лопата в училище незабелязано:)

Use your imagination :)))

My imagination is speechless:)