Вечерното време като цяло е по-подходящо за тъпо философстване. Сигурно точно затова сега се чудя дали очакването е по-добро от сбъдването или пък каква е разликата между двете…? Защото и в двата случая е преживяване – един път “на сън”, другият – на яве. Ако пък очакванията ви са прекалено големи, възможно е първото преживяване даже да е по-силно, пък после нещата наяве да не са точно такива и да се чудите “Ама това ли било…???”   Случвало ми се е неведнъж – и за хора, и за случки, и за театрални постановки, горещо препоръчани ми от мои приятели като много интересни или много смешни и аз близо два часа чакам да дойде смешното и интересното. А то не идва и не идва…И накрая спектакълът свършва. Цялата работа е, че съм тръгнала с прекалено “голяма кошница”, пренавита от всички славословия и затова накрая се разочаровам.   Тези мисли ми се въртят в главата по повод предстоящото ми пътуване до Виена. Толкова много съм чела, гледала и знам за този град, даже реферат за Шьонбрюн съм писала, че го чувствам едва ли не като свой. И като питах миналата година по това време колегата на когото драматично му търсих къща в полите на Бояна и пр., кое е най-хубавото време за посещение на Виена, той ми каза: “Ето сега – през декември. Всичко е празнично украсено и в градината на Шьонбрюн има разкошна украсена елха”. Миналата година не успях да отида, но тази елха явно ми се е забила в мозъка и ето сега отивам да видя предполагам някоя украсена нейна посестрима. Познавам по-добре немците, отколкото австрийците, но те имат доста общо, така че не вярвам да се разочаровам. Много са точни, накратко казано.   По-интересното в случая е, че вместо да се отдам на приготовления за Виена и кротко да си бленувам за виенските и залцбургски красоти, да си тананикам валсове и да си плувам задочно “на вълните на синия Дунав”, цял ден днес се занимавам с планиране на друго “очакване”. Още от сутринта ме емнаха разни френдки, защото уж предвидливо си взех отпуск за приготовленията. “Абе чакайте поне да се събудя!” – роптая аз, ама кой ме остава. И така, като се почна, даже още края не му се вижда, цял ден пътешествам виртуално из Рим, планирайки го за догодина. Направих резервация за полетите, с една приятелка близо два часа упражнявахме синхронно разглеждане на апартаменти из Рим, държейки едновременно и телефонна връзка. Чатим с някаква агентка в Рим, видяхме толкова апартаменти, че ми се подпали главата. Накрая каталясахме и двете, тя проплака в слушалката “Не мога повече…” “А защо мислиш, че аз мога?- питам я – Сега разбра ли как се чувствах миналата година като търсих къщи и апартаменти, дето изобщо не ми е работа?” “Разбрааааах …”– тя вече е на края на силите си...   Обаче така или иначе заминавам, затова без каквито и да било угризения й дадох наставления, прехвърлих й топката, ръчнах и другата част от запалените пътешественици да си поемат ангажиментите и с чувство на изпълнен дълг го тропам този пост, за да освободя напрежението и с чиста съвест утре да отпътувам, за да установя разликата между очакването и сбъдването. :))

А при вас как е балансът между двете?   Весели празници и дано салдото е положително! :)  

прочетох в една книга следния израз:
Ето, че мечтания миг най-после бе дошъл. Само, че мечтания миг не изглеждаше като мечтан миг. Мечтания миг, изглеждаше по-скоро като някакво недоразумение...

Весело прекарване!

не беше недоразумение или прекарване :)

Чудесно си изкарах, може и да разкажа по-нататък като си оправят системата - опитах се да кача снимки, ама не става. Ще почакаме, докат стане :)))))))