или „мили родни картинки”, или както ви се харесва …   „Айде живо, бе!” – дрън, дрън, дрън!!! – клаксонира по трамвайски ватманката – „Изнеси се пред мене!” – ръкомаха на един левундер, който така се е наместил на средата, че трамваят не може да мине. Не му става ясно точно наставлението и дава в дясно, поне освободи релсите и трамваят мина. „Некадърник!” – продължава да се ядосва ватманката. Все пак е около 8 часа понеделник сутрин, ако кара така цялата седмица да се нерви, може и някой инфаркт да я тресне. Ама заслужава ли си ???? Всъщност те май на смени работят, но не е това най-важното. Нервните клетки не се възстановяват.   Прехвърлям се на друг трамвай, понеже направих необичайна комбинация – иначе не ги сменям. Чакам да слязат хората и гледам две бабки на вратата. Едната слиза бавно, явно си има някакви проблеми, държи се за вратата с ръка. Другата точно срещу нея така й се е лепнала, че по едно време помислих, че ще й помага при слизането. Но не! Тя просто напира да се качи. Не знам защо бабките и дядките са много напористи и при качване и при слизане. За къде толкова са се разбързали, не знам. Все се бутат и припират. Качващата се бабка започва да нервничи – „Вие защо дръпнахте вратата да не мога да се кача?” Другата се оправдава – „Ама тя сама се дръпна”. Качваме се и тя продължава да мърмори – “ Ти я дръпна, защото си некадърница и не можеш и да слезеш даже. (!?!?!)  Какви са тези хора ….” – продължава с тирадата. Поглеждам я – има интелигентен изглед и прическа си е направила, откъде тази злоба, да се чуди човек. Мислех да й кажа, че не й беше мястото баш на вратата да пречи на слизащите. Но си викам – какво ще се занимавам с глупости, нито тепърва ще я „превъзпитам”, а може и съвсем да й избият балансите. Пък и не са ми притрябвали разправии и отрицателни емоции рано сутрин в понеделник. Преди да си изпия шоколада даже :)   Трамваят акостира към последната спирка, където е колелото. Не отваря врати, защото пред него има друг трамвай. Тогава ревва някакъв човек „Айде отваряй, бе!” – Ватманът мигом отваря, явно и той разсъждава като мене, иначе резонно можеше да отговори – „Не е на спирка”. Но явно рано сутрин публичен линч му не требе.   Вървя към работата и се чудя – тези хора тотално ли са превъртели и толкова нерви за глупости изразходват. В случая даже не ставаше въпрос за минути, а за секунди. И аз мразя да чакам на опашки и да седя в задръствания. Обаче като се получи traffic jam – колкото и да натискаш клаксона, колите трябва да се изтеглят някак си, не могат да прехвръкнат. И наоколо що попържни се носят и майки се споменават, бедна ти е фантазията. А отгоре на всичко се оказва, че е и пълно с „педерасти”?!? След като установих, че с кола, респективно такси, стигам по-бавно до работата, пък и поради задръстванията ме таксуват все едно ме карат до летището, а не до центъра, си спестявам тази емоция рано сутрин. Даже като беше хубаво времето ходех пеш. По „Стамболийски” да ходиш, не е като по алея в парка, но нито се бутах в навалицата, нито се нервирах. Ходех на „автопилот”, мислех си разни хубави работи и горе-долу за същото време стигах. Но сега захладня и попрекратих сутрешните „разходки”.   И другото, което се чудя – толкова или сме прости или просто невъзпитани. Защо няма никаква толерантност? Нормално е да помогнеш на някой да слезе, превеждала съм и хора през улицата, ако имат проблеми със зрението. И ако чакайки на опашка казвам на човека до мене „Вие сте наред” и ми отговори „Няма значение, минете” – значи е от породата на спокойните хора, които няма да те прередят или да се бутат и нервничат. И защо ли си мисля, че може би такива хора са по-щастливи от другите? Защото не си занимават мозъците с глупости и дреболии и знаят, че животът тъй или иначе си тече … Пък не е и много дълъг … :)

То ни личи.

Ама и така пък още повече дразним тия, нервозните.

едно негово интервю за кариерата му в НBА. Та той разправяше, че преди мач треньорът в Щатите не им казвал "Стегнете се! Дайте да ги смачкаме!" , а им казвал "Relax, baby, just relax!".
Може и да не цитирам съвсем точно, но това беше смисълът - отпусни се, спокойствие му е майката :)

Животът е кратък и хубав, наистина трябва да му се радваме.
Поздрав и усмивка от мен!

Който си го може, си го може. Не, че ме е завладяло олимпийско спокойствие, но поне за дреболии гледам да не се нервирам излишно.
Лека вечер! :)