или времето бързаше …. Имаше една песен с подобно начало, оттам ми хрумна, иначе няма общо с идеята или поне не много.   Чета в момента паралелно три книги, даже четири, но четвъртата я препрочитам затова не я броя. Едната е от млада българска писателка, другите две – от “стари” американци. Само единият ще спомена, защото вече е класик – починалият миналата година Кърт Вонегът. Започнах ги трите една след друга от любопитство, пък и при четенето моногамия не се изисква. Първо попадам на книгата от българската авторка, в заглавието има и секс, и любов – близка я почувствах, все едно съм тук в блога. То и голяма разлика нямаше, но прочетох само две глави, следвайки предупреждението в началото – да карат по-полека читателките, за не се предозират, защото е предимно за жени както се сещате. И за да не се “надрусам” прекалено попрочетох малко и хайде при втората книга. В първата попаднах в нещо напомнящо стилистиката на “Сексът и градът”, която май е на път в библия на съвременната жена да се превърне и по специално на SSW (single successful woman). Понеже обувките “Маноло Бланик” и чантите “Прада” не са ми фикс идея, нещо не мога да почувствам близост с главната героиня. Пък и както е леко грозновата и с криви крачета (актрисата имам предвид) се чудя и мая как всички мъже се лепят за нея. Май само Тузара (Mr.Big) проявява здрав разум от време на време, ако съм пропуснала нещо – моля за извинение, не съм от ревностните зрителки на сериала, а филма по кината не съм гледала, пък и нямам кой знае какво желание.   След като установих, че безнадеждно съм изостанала от съвременния лайфстайл, поради липса на гореспоменатите аксесоари, пък и на някои други нюанси в социопортрета, се насочих към нещо познато като автор – Кърт Вонегът, а книгата е “Уомпитър, фома, гранфалун”. За пръв път прочетох неговите “Котешка люлка” и “Закуска за шампиони” доста малка и единственото нещо, което запомних беше “Не е необходимо да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага.” Доста откачено ми се стори, но не ми е била за годините. А иначе най-шокиращата книга, която съм чела е “Сърца за изтръгване” на Борис Виан. Тогава ми трябваше време после да се съвзема, а и за определен период след това всички други книги ми се виждаха блудкави. Правя тази съпоставка защото намирам нещо общо между двама в сарказма и силата на въздействие. И след “модното” четиво, Вонегът ми дойде като мехлем на душата. В един момент си бях помислила, че нещо не съм от тоя свят, след като обсъждането на бисексуалността на Мадона или Анджелина Джоли не ме вълнува особено, независимо дали е истинска или PR за привличане на вниманието. Пък двете после доста се кротнаха, та това са си и стари истории. Затова пък много се смях на следния лаф в друг контекст: “ Не си влюбена, само си леко увлечена. Така става като пуснеш някого между краката си. Ще се разбъзикаш малко и ще се преподредиш”. Ей това е лайт-мотивът и трябваше на първа страница да стои и даже няма нужда по-нататък да четеш.   Докато при Вонегът срещнах нещо много култово: “ Ето какво намирам за най-окуражаващо в занаята на пишещите – той дава възможност на посредствени хора, които са трудолюбиви и търпеливи, да преработят глупостите си, да редактират себе си до някакво подобие на интелигентност, а също така позволява на лудите да изглеждат по-нормални от нормалните.”   След като се успокоих от откритието, че мога да чета и възприемам писан текст, а не съм извънземна, взех третата книга. Това са мемоарите на един световно известен писател, легенда в шоубизнеса, няма нужда реклама да му правя. Хората го четат филмират, доста е колоритен. И започва четивото така “Оня що няма глупци, мошеници, ни просяци в рода си, е заченат от мълния. Томас Фулър, английски свещеник от XVII в.” Понеже за родата си ще говори, човекът се застрахова ще видим какво ще изскочи от този храст, но със сигурност ще е интересно, началото е обещаващо. Ами човекът е писател, а не писач, пък и затова истинските неща остават през годините, другото просто изплува като пяна.   Завършвам с едно стихче на Вонегът, за което казва, че е единственото написано през годините, което заслужава още една минута живот и ни намига саркастично:   Ние правим тра-ла-ла, тра-ла-ла, к’вото трябва, трябва, да, трябва, да. Хич без ум, хич без ум, хич без ум, Докат’ се спукаме Кат’мехур, кат’мехур