Като малка гледах един филм на Бергман „Есенна соната”. Освен сюжетната линия май друго не разбрах – душевните терзания на героините ми бяха странни. Просто бях прекаленo малка, за да знам че хората се движат от такива пагубни емоции и страсти. Желанието да наложиш мнението и правотата си на всяка цена с риск да нараниш хората, които са ти най-близки. Защото вътрешно в себе си знаеш, че тези хора би следвало да те приемат с всичките ти качества и недостатъци. Или поне се надяваш да е така.   Тогава само запомних една реплика, по-скоро ми се запечати в съзнанието – не мога точно да я цитирам, но беше нещо за адът на собственото семейство. За това, че най- близките хора най-силно и жестоко се нараняват. Тогава не го разбрах, но го запомних. Защото тогава за мен светът се делеше на „добри и лоши”. Тогава нямаше как да си представя, че в „добрите” може да има и нещо лошо. А още по-малко можех да си представя, че в мен има нещо лошо. По-късно като пораснах установих, че и двете неща ги има. И не както по Жан Пол Сартр – „Адът това са другите”, а и според мен той го казва с намигане и саркастично. Всички ние сме там вкупом, ако не успеем да се разберем. Ако през цялото време сме загрижени само и единствено за своите интереси, за своята правота. Ако не искаме да отстъпим, а и отсреща също не желаят. Но има време да се научим да го правим. Времето ще покаже …   "Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане... "
"Есенна соната" И. Бергман  


 

Но,нищо не откривам - просто Бергман.
А за семейството е наистина така - нараняват те най-силно най-близките,защото пред тях си беззащитен,оголен,у дома.А там се нанасят най-страшните рани.
Поздрав за поста!

не можах да разбера тогава. А сега не желая да го разбера. Цялата работа идва според мен от това, че оттам не можеш да си тръгнеш. Не физически - това всеки може да го направи. Винаги ще си свързан с тях и затова се боричкате в малкото пространство на взаимоотношенията ви. Като хванати в капан.
Ако имаше свобода и пространство - нямаше да е така. Или поне аз така мисля.

а в това,да се научим да живеем така,сякаш сме разбрали и простили.Много трудно,почти непосилно е това "така,сякаш".Но като че ли е единственият изход.Иначе оставаме вторачени в детството си цял живот.Сиреч,в капана.В собствения си капан.

От там произтичат всичките неоразумения. Трябва да го приемеш такова, каквото е! Няма друг начин.

всеки със своите разбирания и желанието да ги налага на останалите. Ключовата дума е толерантност - но на тези географски ширини не е много на мода :))))

все си права, но този път не си. Защото не избираме семейството, което ни създава, а другото семейство ние го създаваме. И пак недоразумения колкото искаш, въпреки че нали сам си го избираш не би следвало уж да ги има. Но там можеш да се разведеш - само това е разликата.
:)

аз визирах само рожденото семейство и род. Във всяко семейство има разногласия, няма иделано такова, колкото и да ни се иска. За другото, това което ние създаваме, може много да се спори и говори, но с ВЗАИМНИ отстъпки и толерантност, сепостига хармония.

разбрах те, но исках да разширя въпроса. Но и двата случая хората започват да се приемат като даденост - там според мен е изворът на проблемите.