ПОЕЗИЯТА НА РУМЕН МАРКОВ 
Поетичният дискурс, разбиран като спонтанна емоционалност, болезнена сугестивност и изострена свръх- субективност, отдавна е влязъл в неразбирателство с критическата визия, с опита да се обясни и дефинира едно по- цялостно хуманитарно поле, в което има и история и социология и реален бит. Днешната поезия все повече напомня на ирационално, свръхиндивидуално изживяване. Творецът държи да е неразбран. И ако лириката е наистина „Остров на блажени”(П. Славейков) със сигурност не е добре, че реципиентът не е допуснат до него. Там са само творците, затворени хедонистично наслаждаващи се на своята интелектуална самота, спорящи най вече помежду си, отчаяно домогващи се до „Непреходното признание”.

  Марков знаков е поет, който пише не само за да издаде, но и да бъде прочетен, разбран, провокиращ.

  Румен е автор, за когото стихотворенията продължават да са непринуден израз на невероятно мощни, хаотични и противоречиви чувства (Това е вече класическо определение за лирика), но и посмодерен корпус от текстове, открити и скрити алюзии, алгоритми за дешифриране.

  Още от заглавието на едно от стихотворенията му е споменато ключовото понятие – тафталогии. Това може да се разбира като провокация спрямо целия прекалено вторичен цитатен, интерпретиращ и по- малко неповторимо-креативен дух на съвременното – вечно изкуство. Цитирайки класиците, пародирайки ги, поетът става един от тях. Този подход е познат на съвременната литература, в която романете дават тайнствени интрепретации на най- познати и сакрални реалии, а поезията откровено дублира, заиграва се с образите. Поет като Марков избира да борави с тафталогии, които повтарят собствения му изстрадано - провокиращ стил, отношението му към поезията като дневник на подсъзнателното, деструктивно-креативното, необяснимото.

  Изкушавам се да цитирам един показателен, може би малко наивен пасаж от най- ранната лирика на автора. Стихотворението намерих случайно в „Родна реч”, когато то бе трибуна за млади таланти:-„ Аз пиша тъжни редове, защото не преписвам чужди строфи! За мрачните ни мисли тук са нужни стихове, тъй както за боклук са нужни кофи! „ От тогава е минало много време. И дори схващанията ни за поезия не са предишните, но поетът отстоява своето разбиране за стиха, като фиксиране на неуловимия миг, на неподправената му емоция. Тафталогии в реторичния смисъл в произведенията му ще открием - и то умишлено не малко. Веднъж дефинирана мисълта му се наслаждава на собствената си свежест и сила, избуява, препоръчва се, иска да бъде чута, да се обговори в контекста на цялото. Затова фразите често се повтарят. А лайтмотивното начало е фундаментален принцип в най- емблематичните творби от творчеството му. През 1997 г. Румен Марков издава първата си книга- „ Пеперудите”. Много от идейните, структурно-композиционни емотивни начала от нея се повтарят, развиват и обогатяват и тук. С неподозирано нова лексика, с чувство за духовна авантюра и със съзнанието за култупни препратки, тук се разгръщат опредделящите проблемни ядра в марковата поезия – вътрешният хаос в иначе светлите начала на човешкия стремеж към извисяване. Ангелско - диаболичното начало на битието, изконната война между половете, култът към порочно-сакралното женско начало.

  Ще си позволя една малко по- смела критическа теза, обявявайки тази поезия за постмодерна в един по- разкрепостен вариант на това понятие. Стиховете на Марков не натрапват своя авангардно-ерудитски патос. Тук няма мрежи от скрити цитати, натрапчиви асоциации с културни епохи, преднамерени и добре намерени „ задявки „ с периоди от класиката.

 Поетът умишлено е остракирал дискриптивно-поясняващото начало, опитите за подреден системен интелектуализъм, за да остави спонтанния лиризъм, който извиквайки заявява себе си. В творчеството на Марков има и прозаични творби, есета фрагменти, импресии, но те са миксирани с маркови поетични открития, които са непознати в родния постмодерен дискурс. Поетът търси първичната емоция, недисциплинираното, откриващото осъждение, освободената сетивност. Все пак поезията му е посмодерна със своя диалогично обсебващ лирически ракурс. Истинската емоция, реалиите на обременената и объркана човешка душа се завръщат в родното поетическо пространство.

  Най- емблематичните автори на нашия постмодернизъм – Ани Илков, Б. Ламбовски, Г. Господинов конструират дихономията в деонтологизиран вид. При Румен Марков е потърсена хармонията между физично и метафизично. Неговият маниер не иска да  открива какво е поезия, а направо насочва към идеята! Рецепиентът би могъл да открие нещо от своите пристрастия, вълнения и изживявания, да се потопи в топиката на артистичната спонтанност, но и на вглъбения интелектуализъм, на класическата яснота, но и на дешифроващите ключове на стандартно-поетичното съдържание и неподозираните от самия автор инвенции.

                                                                                                                        Славомир Томов